Нашето прекрасно детство – спомени, спомени …

Колко прекрасно беше детството ни! Нямахме компютри и телефони, играехме навън, беряхме плодове направо от дърветата, пиехме прясно издоено мляко…

Колко обаче от порасналите вече деца биха захвърлили всичко и заживели този начин на живот отново? Ако наистина всичко е било толкова прекрасно, защо просто не изхвърлим телефоните и отидем да живеем на село, без ток и вътрешна тоалетна?

Оказва се, че спомените ни от детството може и да не са съвсем коректни. Човешката памет е странно нещо, има избирателна способност, и често се смесва с въображението. При експерименти с доброволци, на които близките разказвали случка от детството им, която никога не се е случвала, се оказало, че почти всички започнали сами да си „спомнят“ въпросния момент. Доста от „възстановилите спомена“ дори започнали да добавят свои детайли и да си „спомнят“ как са се почувствали в несъществуващия момент.

По-голямата част от хората имат спомени от детството, които самите те ясно осъзнават, че няма как да са били истина. Така например някои си спомнят че са летели като птица, други са се срещнали с истинският Дядо Коледа, трети са виждали истински динозавър, отвлечените от извънземни нямат чет, а невидимите приятели, с които си играем, дори са нещо нормално.

Детското въображение е чудесно нещо, но детето няма ясно определена граница къде свършва то, и къде започва реалността. Чудовищата под леглото винаги са истински, а куклите наистина изпитват и болка, и любов.

Така след години, вече като възрастни има опасност да си спомняме един прекрасен свят, който обаче е въображаем, дори и тогава да ни се е струвал истински.

Нашето прекрасно детство - спомени и-2

Спомнянето на чувства също е доста размито. В различните периоди на живота се чувстваме едно и също нещо по различен начин, а когато става дума за спомени, имаме тенденцията, да доукрасяваме и преувеличаваме нещата, или да ги омаловажаваме, ако не са ни приятни. Подвеждаме се от моментните си чувства, един вид емпатия към самите себе си.

Паметта ни има и избирателна способност. С времето негативните спомени започват да избледняват и да стават все по-малко неприятни. Така след двадесет години се смеем на онзи изключително страшен или срамен момент, който вече дори разказваме на познати като виц. Позитивните спомени пък стават все по-позитивни, а и все по-често се сещаме за тях, поради приятното усещане, което предизвикват. Доукрасяваме по малко всеки път, за да стане спомена накрая перфектен. Така във спомените от Коледа в детската градина никога не присъстват ластик на брадата на Дядо Коледа, олющени мазилки или кал по пода, която между другото така или иначе някакси не забелязваме като деца, но като възрастни знаем, че е била там.

Чрез играта децата опознават света. Затова те започват игрите първо с предмети в най-ранна възраст, като пръчки и замъци от възглавници, за да преминат към електрониката в много по-късен етап, когато реалния свят е достатъчно опознат и е време да се открие виртуалния. Игрите навън никога няма да спрат, защото въображението се нуждае от стимулиране в реална среда.

Въпроса с яденето на неизмити плодове направо от дърветата и пиенето на непреварено мляко е повече от ясен за всеки родител. И това, че някой не се е заразил, като е ял с мръсни ръце като дете, е по-скоро чист късмет, а не „приятен спомен“.

Детството ни не е било най-прекрасното, всяко детство е такова, независимо дали е било през 70-те, 90-те, 2010 или 1500 година. Независимо дали е било на село, в града, в Европа или Африка, на морето или на планината. Утрешните деца ще имат не по-малко прекрасно детство от това на бабите ни. Защото просто така сме устроени!